По някои актуални задачи пред българските езиковеди
(Размисли по повод празника на светите братя Кирил и Методий)
Акад. Михаил Виденов
През 70-те години на ХХ в. акад. Владимир Георгиев твърдеше, че правописните правила на един език трябва да бъдат подлагани на ревизия през всеки 50 години, за да се постига пълен синхрон с настъпилите през това време промени. В противен случай правописът се отдалечава от действащия правоговор. Големият учен бе забравил да добави, че правописните корекции са възможни само тогава, когато е налице революционна ситуация. Обществото упорито се съпротивява на всякакви промени, дори и на такива, които улесняват писането.
Сега, в навечерието на празника на светите братя Кирил и Методий, ние тук ще поставим някои правописни проблеми, а след това ще посочим и такива задачи, които стоят пред нашето езикознание и чакат бързо решение.
1. Правописни проблеми. Да си припомним, че нашата съвременна правописна система се води по решенията на Правописната комисия, заседавала в края на 1944 и началото на 1945 г., т.е. в период на революционна ситуация. Изхвърлени са буквите „голям юс“, „йотуван голям юс“, „е-двойно“ забранява се изписването на безгласните ерове в края на думите, завършващи на съгласна. Тогава на това се гледа като на демократизация и улеснение, защото вече не е необходимо да се наизустяват думите, в които действат правилата за употребата на посочените буквени знаци. Голяма част от българската интелигенция от онова време не е била съгласна с тези решения и акад. Вл. Георгиев, един от активните членове на комисията, след години споделя, че в края на 1944 г. получава писмена заплаха: ако посочените по-горе букви и крайните ерове паднат, ще падне главата му и ще се търкаля по софийския паваж!
Правописната комисия тогава забранява да се изписват думите така, че да завършват на –ъ (с изключение на редките турцизми аслъ и имамбаялдъ), защото рефлексите на тогавашното общество са настроени да не произнасят в такава позиция тази гласна: опасенията са били, че ако се напише пекъ, то ще бъде прочетено като пек. Това принуждава комисията да приеме идеята за условно (конвенционално) писане, т.е. в глаголните окончания за 1 л., ед. число и 3 л., множ. число, сегашно време на глаголите от I спрежение, ще се пише съответно –а и –ат (пека, пекат), но ще се чете /пекъ, пекът/. Известно е, че това изискване сега се преподава още в началните класове.
Като илюстрация на тази тема тук ще се позовем на един известен анекдот, за да видим, че началното училище не си е свършило добре работата. Анекдотът гласи: един софиянец отива в Бургас, нарежда се на опашка, за да си поръча пържола на скара. Поръчката се забавила. Клиентът попитал скараджията какво става с поръчката. Получил следния отговор: Пикая! Софиянецът се учудил какво става. Всъщност бургазлията му казва: пекъ я, но с местно произношение. Ще направим едно малко разяснение: гласната е, бидейки без ударение, в цяла Източна България преминава в гласна и; а крайното ъ (получено от старобългарската гласна „голям юс“ и в правописа до 1945 г. запазена на това място под названието „широко ъ“) в един обширен район, обхващащ Старозагорско, Новозагорско, Карнобатско, Айтоско, Сливенско, Ямболско, Бургаско и чрез преселници Варненско и Добричко звучи като чисто а. Що се отнася до употребата на буквата я, нещата са ясни: това е кратката местоименна форма за женски род. Конфузът произтича от съвпадението с един друг български глагол за изразяване на човешките естествени нужди.
Такова произношение, което не спазва условността под влияние на писмото, много често го чуваме в детските декламации в цялата страна и можем да го обясним като свръхстарателност, т.е. произнасяне така, както е написано без оглед на условността.
Можем ли днес да се избавим от такива отклонения, като върнем на това място буквата ъ? На пръв поглед можем. Нещата обаче се усложняват, ако вземем предвид съответните глаголи от II спрежение, които сега изписваме с окончания -я и –ят: вървя, вървят. Как да изпишем тези окончания, за да се четат с гласна ъ с предходна мекост? Едно от предложенията може да бъде чрез разширяване функциите на буквата ь (малък ер), която сега омекчава само пред гласна о, срв. Петьо, шофьор и под. Ако приемем, че тази буква може да е знак за мекост и пред ъ, ще се получи аз вървьъ, те вървьът. Гласовете против в тези случаи са многобройни. На съвременния българин натрупването на двата ера един до друг му изглежда грозно и необичайно!
Недопустимо е и въвеждането на горни запетаи, които да показват мекост пред гласната ъ, както постъпваме в научните транскрипции: не сме свикнали да използваме т.нар. горни запетаи. Обществото бурно ще реагира, макар че в правописната система на много езици горната запетая се използва масово.
Тук наблегнахме на глаголните форми, но в правописа ни пред такова неудобство сме изправени и при членуването на съществителните имена от м. род, ед. число, срв. света /четем светъ/, а какво да правим при думата пътя и съответно пътят?
При провеждане на правописни реформи има едно генерално неудобство: положителното е, че писмото се приближава до правоизговора, но цялата създадена дотогава книжнина се превръща в остаряла и демодирана печатна продукция. Това съображение е достатъчно силно, за да стопира езиковедския устрем за каквито и да било усъвършенствания. Ние тук пишем за неудобствата, но преди да се пристъпи към разрешаването им, трябва да се мисли за последствията. С други думи казано, да не пипаме създаденото положение, а да наблегнем на образователните програми, за да не изпадаме в анекдотичната ситуация на нашия бургаски скараджия!
2. Вече няколко пъти наши езиковеди се изказват срещу синтактичното правило за употребата на дългата и кратката членна форма при имената от м. род, ед. число. Не става дума за отказ от една от двете форми, а за премахване на правилото за тяхната употреба. Да стане така, както е в практиката на мнозина: да се използва едната или другата форма по наше субективно желание. Сегашното правило е валидно само за писмената реч и не се разпростира върху говоримата. Недоразумения не стават, защото езикът е изградил други конструкции, които показват субектно-обектните отношения. Удвоява се допълнението и слушателят разбира, че това е обектът. Ще дам един пример: Вълкът изяде козела, но това може да се каже със същия успех и така Козела го изяде вълка. Но може да бъде и така Вълка изяде козела (субект в езика ни при такива случаи е името, което стои по-напред!).
Въпросът с отмяната на това изкуствено правило, което днес е задължително за писмената реч, е лесен, защото няма да се стигне до демодиране на досегашната печатна продукция. Това решение е в ръцете на Института за български език. Сега се губи много време в училище да се обучават подрастващите на нещо излишно, вместо да им се преподават полезни знания.
3. Има още едно изкуствено правило, което масово не се спазва. Имената от м. род освен множествено число имат и бройна форма, срв. Докараха много столове, но пет стола са дефектни. Бройната форма е богатство на езика ни. Изкуственото правило се отнася до това, че при названията за лица то не действа – те имат само обикновено множествено число, срв. На срещата дойдоха само десетина ученици; На пост останаха само двама войници. Формите десетина ученика, двама войника според сега действащото правило са неправилни, макар че се срещат наравно с правилните множествени форми. Институтът за български език може да ни избави и от това изкуствено правило.
4. Ще се върнем пак към глаголните форми, защото има още едно правило, което масово не се спазва: в 1 л., множ. число, сегашно време при глаголите от I и II спрежение окончанието би следвало да е –м: срв. четем, пишем,вървим и т.н. Заслушайте се в речта на хората по радиото и телевизията и ще се убедите, че преобладават формите с окончание –ме, което е задължително само за глаголите от III спрежение (питаме). По масмедиите непрекъснато чуваме четеме, пишеме, вървиме и т.н. Твърде лесно е да се даде право на хората да използват и дългите форми като дублети, без това да им се приписва като ниска езикова култура. И това е в ръцете на специалистите от Института за български език, които са оторизирани да правят подобни промени: става въпрос за демократизиране, т.е. да се допусне и това, което хората вече са го приели като норма на речево поведение.
5. Пред българските езиковеди стои една много важна задача: проучване на столичната реч и по-точно на речта на столичната интелигенция. В социолингвистиката отдавна е прието, че столичното се смята за престижно и модерно, т.е. столичното става национално. Нашите езиковеди подценяват тази задача и смятат, че обществото би следвало да спазва техните указания, а не да се обляга на своя вкус. В модерната лингвистика сега е прието да се проучва практиката на водещите съсловия, да се установяват нормите, които я управляват, и чак тогава на тази база да се формулират правилата за речево поведение, т.е. да не се предписва, а да се изследва практиката, узаконена от меродавното обществено мнение.
Нашата столица е твърде интересен езиков феномен, защото е балансирала източната и западната произносителна норма и с това е създала представителност на езика ни. Българските социолингвисти преди няколко десетилетия с ентусиазъм се заловиха с проучвания на столичната речева действителност, но не намериха подкрепа и последователи. Сега тази работа изглежда занемарена. Да се проучва градската реч е трудно и колегията предпочита кабинетните занимания. Така се пропуска една отлична възможност да сме полезни на обществото и да познаваме отблизо езиковите явления. Да се проучи езикът на такъв голям град като София се изисква работа на школувани научни колективи, изискват се знания и търпение.
6. Пред българските езиковеди стои още една неотложна задача: да проучват заглъхването на традиционните териториални диалекти. Това заглъхване не става безразборно. Предварителните ни наблюдения показват някои закономерности, които имат както теоретичен, така и чисто практически характер. Хората, напуснали родните си села, където е крепостта на диалекта, най-напред се освобождават от контрастните диалектизми, за които търпят присмех в града. От всички диалектни особености най-забележими са лексикалните и те се избягват най-напред. Дошли в града, бившите диалектни носители с настървение се нахвърлят на жаргона, бързо го усвояват, смятайки го за типичен градски продукт, който на село не съществува и не може да се развие. Овладявайки жаргона, те вече смятат, че са станали граждани. Установили сме и друго: при еднакви обстоятелства жените по-бързо се адаптират към новата речева обстановка. Има и други интересни закономерности, които биха ни дали възможност да покажем на света нивото на езиковедската ни мисъл. Сега някак все следваме чужди теоретични образци, с което не можем да станем забележими за световната лингвистична общност. Не можем непрекъснато да се оправдаваме с това, че сме малък народ и не можем да излъчим теоретици, които да добият европейска и световна известност. Българските социолингвисти показаха на нашата научна общественост образцова методика, която с успех би могло да се използва за изследване на столичния говорен терен.
Нека подчертаем един факт, с който можем да се гордеем. През втората половина на ХХ в. в Института за български език под ръководството на проф. Стойко Стойков бе изработен подробен Български диалектен атлас, в който са отразени диалектните особености на всички български селища в пределите на България. Това е модерен точков атлас, в който чрез цветове са отразени диалектните явления. В последвалите десетилетия сътрудници на Института за български език събраха материал и за българските говори в селищата, останали в съседните държави. Ние сме страна, която най-подробно познава диалектите си и използва данните за различни научни нужди. С основание този атлас буди възхищение и завист сред всички чуждестранни езиковеди и ние сме сочени като първенци в т.нар. теренна лингвистика. С помощта на този атлас се правят научни хипотези не само върху речевите процеси, но и в исторически план се показва миграцията на огромни маси хора през забуленото в неяснота наше Средновековие.
Другите славянски страни възприеха изготвянето на атласи по т.нар. изоглосен метод и представеният материал няма тази нагледност: нашият атлас дава възможност за пълно и задълбочено навлизане в езиковата история на България. Той дава решителен отпор на тези наши югозападни съседи, които се опитват да присвояват диалектите на българския език и шумно да обявяват на света, че не са български.
7. През последните десетилетия близо два милиона наши сънародници емигрираха да търсят препитание и поминък в редица страни на света. Една от големите задачи пред нашето езикознание е наблюдението върху българския език на тези емигрантски маси. От изключителна важност е намирането на начин да се запази българският език в групите на подрастващите, за които от функционално гледище в чуждата страна това вече е втори (семеен, помощен) език. Държавата чака от нас решение, с което да се подпомогнат образователните органи. Такава методика може да бъде намерена, ако се обърнем към опита от миналото и към съществуващата световна практика. Не е лесна тази задача, но не е нерешима.
8. Пред българските езиковеди стои още един осезаем от обществото проблем – последиците от глобализацията. Благодарение на масмедиите, транспортните връзки и международния търговски и културен обмен светът стана единен и по думите на политолозите заприлича на едно голямо село, в което всичко се знае и новините бързо се научават от всички. Ако обърнем внимание примерно на стоките в магазините, ще установим, че са дошли от различни страни. Засилените международни връзки сполучливо са наречени глобализация. За нас тук е важно да изтъкнем, че това явление дава отражение върху световната езикова ситуация.
Във връзка с водещата роля на САЩ английският език стана средство за международно общуване. С особена бързина той се наложи във всички сфери на живота. Това явление не ни подминава и нас. Стана мода в естрадното пеене текстовете да са на английски, този език се наложи в спорта, в науката, в политиката. Затова европейските езиковеди предпочитат да говорят за американизация.
Не бива да ни плаши проникването в езика ни на отделни думи и изрази с английски произход. По този начин не се е денационализирал нито един език в света. Опасността идва тогава, когато в някои интелигентски прослойки се създаде мнение, че английският е „по-хубав“, „по-висш“, „по-изразителен“ от нашия. В представите на тези хора казаното на български е без въздействие, без необходимата сила. Всичко това ни кара да си припомним гневните думи на Паисий Хилендарски, който още в зората на нашето Възраждане заклеймява гърчеещите се родоотстъпници.
Българските езиковеди са единодушни за качествата на нашия език: той е модерен и е в състояние да изрази всяка човешка мисъл. Безумство е да смятаме, че може да ни служи само за чисто битови нужди. Съвременният българин следва да е най-малкото двуезичен: в националната сфера да умее да си служи с българския книжовен език и многобройните му стилове, а в международното общуване да владее чужди езици (на първо място английски като най-разпространен). В овладяването на чужди езици главна роля играят колегите от чуждите филологии.
Да се говори, че българският език е прост и неизразителен е пълно невежество. Да си припомним, че чрез делото на светите братя Кирил и Методий в далечния IX в. той е бил първият писмен славянски език и чрез горещата му защита му се дава право да е богослужебен.
В заключение на тези бележки ще кажем, че делото на светите братя Кирил и Методий, чиито наследници сме, ни задължава да бъдем в талвега на езиковедските проучвания, за да се заговори за българска езиковедска школа. Светът може да ни възприеме като водеща езиковедска сила, ако престанем да епигонстваме и да побългаряваме чуждите постижения. Това изисква нова организация на нашата работа, изисква самочувствие и много труд.
